Вроцлав - любимият град на поляците

Преди седмица имах щастието да отида в командировка в град Вроцлав, Полша. Отидох без никакви очаквания, след дълго боледуване, изморена и отчаяна. Толкова по-голяма беше изненадата ми от този прекрасен град. Затова искам да споделя малко снимки и мисли с вас.

Вроцлав се намира в Югозападна Полша, недалеч от границата с Германия. Чехи, германци, поляци... различни държави са властвали на това прекрасно място през вековете. Градът е разположен на река Одер и има почти 120 моста. Населението надхвърля 600 000 жители, голяма част от които са млади хора, тъй като Вроцлав има над 120 000 студенти. Богато изобилие от католически катедрали, строени в готически стил, както и запазеният и неотдавна реставриран за посещението на папа Йоан Павел II ("нашият папа", както му казват поляците) централен площад, са сякаш от някакво друго време... от време извън времето.

Множество легенди разказват поляците за историята и паметниците в града си. Като например легендата за този фонтан...

Живял едно време беден студент. След успешно взет изпит, студентът толкова се зарадвал, че отишъл да полее успеха в кръчмата. Заиграл се на карти, но в живота няма пълно щастие - загубил и бил принуден да даде всичките си дрехи. Така той си тръгнал гол и бос от кръчмата. След време студентът станал известен човек, замогнал се и наредил да направят този фонтан, за да увековечи времето, когато е бил млад, гол и бос, но пълен с надежди.

Друга история ни връща във времето, когато поляците са се борили срещу комунистическия режим в страната. "Оранжевата революция" или "Революцията на джуджетата" датира от началото на 80-те години на миналия век. Валдемар Фидрих събира група съмишленици, които искат да се борят срещу системата не само със стачки, но и с дадаистки хепънинги, с усмивка и любов. Те изписват местата и часовете на своите акции по стените на сградите, а ако до сутринта сведенията са изтрити от властващите, някой от групата рисувал на мястото им джудже. Хората оставали с чувството, че джуджетата замазват надписите и се грижат за чистотата и красотата на града - свободен от враждебни слова.

Днес джуджетата са над 100 като спомен за онези дни, но и като туристическа атракция.

Оказа се, че и във Вроцлав има мост, на който влюбените заключват своите надежди за вечна любов в малко катинарче.

Този мост води към Острова на катедралите. В самото му начало на стената виси семпла черно-бяла снимка, която напомня за разрухата от Втората световна война.

Есен на Острова на катедралите...

И още една прекрасна снимка на багрите на есента.

Усещам се някак меланхолично и романтично... Затова се връщам в реалността с две снимки на прекрасни ястия, които опитах във Вроцлав.

Чудесен град, бих отишла с голямо удоволствие и като турист там.

А, забравих да кажа, че след въпросната командировка не само психическото, но и физическото ми състояние бяха чувствително по-добре ;-)

Една подранила зима

Въпреки прогнозите за сняг и дъжд през уикенда, отново се оказахаме неподготвени за "изненадите" на Майката Природа. Наводнени селища, съборени мостове и пътища, човешки жертви. Въпреки всичко в моловете и хранителните магазини хората пазаруваха, сякаш идва краят на света. Или Коледа... все пак заваля сняг.

Иначе... зимна приказка. Дърветата се огъваха под тежестта на снега, покрил техните златни листа. Пътеките в парка бяха като от приказка с надвесените над тях дървета, а под тях - цветен килим от загниващи есенни спомени. Чутовна битка на есента с настъпващата зима!

Все пак се надявам да се порадваме на още малко есенни багри, преди всичко окончателно да побелее.

Горските гъби

Снощи в новините съобщиха, че има бум на натровените с гъби. Дори двама починали... Аз леко се изплаших, тъй като баща ми напоследък често ходи за гъби. Уикенда дори ходихме с двете ми племеннички и набрахме много гъби. Според него някои гъби нямало как да бъдат сбъркани. Но има толкова много случаи на гъбари, отровени от гъби...

Една моя приятелка ми беше разказвала за баща и син от тяхното село, гъбари от поколения, които умрели от гъби. И двамата! Моя колежка разказа за някакви хора, които яли гъби, напръскани с отрова срещу вълци, и се натровили. Иначе гъбите не били отровни. Е, това как може да го знае човек?!

Ние все пак набрахме много гъби, големи и красиви, очевидно ядливи, тъй като хапнахме добре и сме още живи.

Много четохме в интернет за гъбите и аз никога не бих брала гъби, тъй като не ги познавам. А иначе за снимки са прекрасни :-) Внимавайте, че нали знаете: всички гъби са ядливи, ама някои само веднъж!

Град Елена

Миналия петък попътно се отбихме за няколко часа в град Елена. От много време се канехме да отидем и ето, съдбата ни предостави тази възможност. Съвсем неподготвени (нетипично за мен ;-), озовахме се в Елена. Оставихме колата и попитахме един мъж къде е центърът. Изненадан, той попитай кой от двата центъра сме търсели - единият бил ей-там (и посочи с ръка в едната посока), а другият - малко по-нататък. След това "подробно" описание тръгнахме по главната улица и само след няколко минути се озовахме в "единия център" - площад "Христо Ботев".

Умрели от глад, седнахме в първата механа, която ни попадна пред очите. Хапнахме вкусно и решихме да разгледаме градчето. Продължихме по главната.

Спуснахме се към реката. Озовахме се срещу модерен хотелски комплекс точно до храма "Рождество на Пресвета Богородица".

От другата страна на реката ни блъсна следната гледка:

Продължихме покрай реката. Сякаш времето беше спряло някъде през 19-ти век. Калдъръмени улички, стари къщи, повечето безлюдни, дворове, в които не е стъпвал човешки крак от години, врати, отдавна неотключвани...

Улица "Крайбрежна" :-)

Когато баща ми видя снимките, ме попита учудено, защо съм снимала тези порутени къщи. Аз му отговорих, че снимам това, което виждам...

Качих няколко от снимките в социалните мрежи и една колежка попита, кое е това тъжно място. Да, наистина тъжно място, в което човек има усещането за безнадеждност, но и за безвремие. За славна история, но не и за светло бъдеще.

Завъртяхме се в кръг и се озовахме отново на централния площад, където този път успяхме да видим поставената там схема на града с неговите забележителности.

Продължихме по главната улица към туристическата част на града. Минахме покрай Общината и стигнахме до "Бакаловата къща", в която се намира туристическият център. Пред него има друга схема на града заедно с някои от легендите за създаването на Елена. А пред къщата не устоях да щракна ето това:

Продължихме по стръмната улица нагоре до Попниколовата къща, паметник на културата, който в момента е уреден като Музей по палеонтология към Софийския университет. От Попниколовата къща тръгнахме по уличката вляво от нея, минахме покрай училището и стигнахме до Часовниковата кула от лявата ни страна, а от дясната - "Даскалоливницата".

В архитектурно-историческия комплекс "Даскалоливница" могат да бъдат разгледани (с малко повече късмет) църквата "Успение на Пресвета Богородица", вкопаната църква "Свети Никола", първото класно училище "Даскалоливница" и "Камбуров хан".

Носталгичното есенно настроение ни беше завлядяло изцяло...

Часовниковата кула е символът на град Елена. Изградена е през 1812 година от неизвестен еленски майстор. Камбаната е изливана в Габрово, а мястото й е така избрано, че да се вижда и чува от всяка част на града.

От Елена тръгват редица туристически маршрути в Еленския балкан, който е прекрасен.

На връщане минахме покрай картина, изобразяваща една от легендите за произхода на името на град Елена.

Купихме се сирене и кашкавал в едно магазинче и с лека тъга потеглихме през Твърдишкия проход към Стара Загора. Ех, Балкана...

Всяка последна събота на октомври в Елена има празник на еленския бут. И ако се чудите защо се казва така, не е, защото е от елен ;-) Защото е от Елена, да :-) Дали да не отидем?