Мила родино, ти си земен рай...

Мила родино, ти си земен рай,
твойта хубост, твойта прелест
ах, те нямат край!

Дори да исках не бих могла да изразя по-точно чувството, което се породи у мен след вчерашната екскурзия.

Тръгнахме с час по-късно от уговореното. Времето беше променливо и аз имах опасения, че ще ни се наложи да се прибираме преди да сме стигнали. Но времето беше с нас.
Пътят беше тесен и с много дупки, но затова пък природата беше невероятна. Пътувахме на североизток към Лъкатник и пещерата "Темната дупка". След красивите пейзажи по пътя и след изпитанието на множеството завои и дупки стигнахме до пещерата. Т.е. до мястото, от където се стига до пещерата.
Пътечката ни изненада със змия и коприва. :) Качихме се горе и се оказа, че в пещерата няма осветление и алеи, както в някои от пещерите в страаната, а беше видимо, че има какво да се гледа вътре.
Като по чудо се оказа, че в колата имаме лампа за глава и точно преди да влезем се събрахме с една групичка студенти и една девойка, която разбираше от пещери и се съгласи да ни води. Пещерата е невероятна прелест! Огромна, с много тунели, течаща и капеща вода, езерце с кристално чиста вода и най-голямата атракция - водопад, който излиза и извън самата пещера. Беше изумително, само дето на моменти така се провирахме и лазехме, че се чувствахме като Индиана Джоунс. :))) На едно място имаше много пясък, из цялата пещера се виждаха процепи, тунели, дупки... Преди много много години пещерата е била дъно на море. Чувството е неписуемо.
На излизане вече ни издирваха, приятелите на водачката ни бяха решили, че може да сме се загубили...
Момичето разказваше, че имало езерце вътре и можело с лодка да се преплува и да се излезе на друго ниво, а имало и втори етаж в пещерата. Изобщо беше много интересно и вълнуващо преживяване. Само дето сама не бих рискувала да се правя на откривател. :)))
След катеренето, лазенето, провирането и пързалянето из пещерата се насладихме на природата и на кулинарното майсторство в заведението край пътя, водещ към пещерата.

Никак не ми се ставаше, но решихме да отидем и до Черепишкия манастир, който е в този край. Бях чувала, че е един от най-красивите. И това си е съвсем вярно! Както и на Дряновския край него минава река, а могъщо извисяващите се скали на Врачанския балкин дават усещане за сигурност и спокойствие. В скалите се вижда икона - казват, че природата я е създала и човешки крак не е стъпвал там. Добре, че нацелихме една група от Велинград, та слушахме разказа на техния водач. :)) Има специален кът на Иван Вазов - с едно прекрасно миндерче с гледка към реката и планината, изложени са негови книги, а в одаята цари едно спокойствие... Направо ти иде да вземеш един бял лист и химикал и да пишеш, да пишеш...
В църквата свещеникът беше много дружелюбен и усмихнат и ни благослови и ни миропомаза. Приех това като знак, че нещата ще се оправят.

Както се казва, няма нищо случайно в този живот...

След това... път и отново в мръсната София, където дъждът беше опитал да отмие мръсотията и напрежението...

А днес е Денят на Ботев. Честит празник, българи!