Когато си на дъното

Мислех си за едно мое любимо стихотворение на невероятния Дамян Дамянов. Като бях ученичка той дойде в Стара Загора и аз успях да се сдобия с негова книга с автограф. Бях на седмото небе!

Скоро прочетох, че:
"На 6 юни 1999 г. в София умира Дамян Дамянов – български поет. През 1961 г. завършва Българска филология в СУ “Климент Охридски”. Работи като литературен консултант във вестник "Народна младеж". От 1968 г. е към писателската група при ЦС на българските профсъюзи, редактор в отдел "Поезия" на списание "Пламък".Първата му публикация е от 1949 г. във вестник "Сливенско дело". През 1997 г. получава наградата "Ив. Вазов" за цялостното си литературно творчество.

Някои от най-известните му книги са: "Ако нямаше огън" (1958 г.), "Очакване" (1960 г.), "Лирика" (1962 г.), "Стени" (1964 г.), "Живей така, че … Есета, силуети, импресии" (1969 г.), "Тетрадка по всичко" (1980 г.), "Отворен кръг" (1983 г.), "Таванът" (1983 г.), "Любовна лирика" (1990 г.; 2. изд. 1992 г.), "Още съм жив" (1993 г.). Автор е на пиеси, есета, пътни бележки и други."

Та ето го и самото стихотворение:

КОГАТО СИ НА ДЪНОТО

Когато си на дъното на пъкъла
Когато си най тъжен и злочест
От парещите въглени на мъката
Си направи сам стълба и излез
Светът когато мръкне пред очите ти
И притъмнява в тези две очи
Сам слънце си създай и от лъчите
Създай си стълба и по нея се качи
Когато от безпътица премазан си
И си зазидан в четири стени
От всички свои пътища премазани
Нов път си направи и сам тръгни
Трънлив и зъл е на живота ребуса
На кръст разпъва нашите души
Загубил всичко, не загубвай себе си
Единствено така ще го решиш

В момента не се чувствам на дъното. Никак даже.
Но често съм се чувствала така.
Тогава се сещам за думите на баба ми: "По-добре на хората в устата, отколкото в краката" и за любимото ми стихотворение... Помага!