Десети ноември

Днес се навършват 20 години от паметните събития на десети ноември 1989 година. Цели 20 години! А може би само 20 години...

Сякаш беше вчера. Бях в седми клас :)

Спомням си митингите, противопоставянето на хората на сини и червени, надеждите на някои хора за по-добър живот, съжалението на други, че никога вече няма да бъде същото...

Колкото по-голям е изборът, толкова по-малък е изборът...

Помня годините след това. Опашките за олио и захар, голямата инфлация, смяната на управленията... Борба за оцеляване и често дори носталгия по отминалите спокойни, сигурни и безгрижни времена. В същото време концентриране на капитали в разни хора, разслояване на обществото, узаконяване на незнайно как създадени "бизнеси". Новите бизнесмени, новите управляващи, нова невиждана престъпност...

Следваха години на експерименти - какво ли не ни мина през главите. Но ние българите сме издръжлива нация. Още сме живи... Уви, не много здрави, но и това ще мине... надявам се...

Нямам сили да се връщам през изминалите години. Не, че бяха лоши. Просто 20 години не проумяхме, че единственото ни спасение е в нас самите. В нашите глави, ръце и крака, земята, въздуха, небето. Малка страна. Големи хора с големи сърца и души! Но тук, в тази страна, има една духовност, която няма в никоя от т. нар. "развити страни". Там хората са мили и любезни, но са някак празни. А нашите хора - обикновните български хора с всичките си бръчки и кръпки по дрехите и скъсаните обувки носят в себе си онази искра (да, искра, която тлее някъде дълбоко, но тя е там), която поддържа огъня в огнището и топли душата. Не скъпите коли и дрехи ни правят щастливи. Да, хубаво е да имаш нормален стандарт на живот. Хубавите вещи носят радост. Но нека в стремежа си към материалното да не изгубим духовното. Нека преди всичко да бъдем хора! И преди, и след, и след това...