Какво да видим около Павел баня

По стечение на обстоятелствата се наложи да дойдем няколко дни в Павел баня. И тъй като шило в торба не стои, проучих набързо какво има за гледане наоколо. За по-сигурно още първият ден от престоя ни отидохме в туристическия център в градчето, където една много мила жена ни разказа накратко какво, къде, защо може да се види. Винаги е добре в България да питате местните - те знаят най-добре, макар и не винаги да обясняват много ясно.

Ето една снимка от центъра на Павел баня - паметникът на най-младия четник на Ботев:

Това не можах да се въздържа да не го щракна :-)

След малкото отклонение се връщам на темата. Първото село, което видяхме около Павел баня, е Габарево - селото на 100-те чучура. Намира се на 6 км северозападно от Павел баня. Най-добре да излезете на подбалканския път и след малко свивате наляво. Ние обаче по съвета на нашата навигация тръгнахме по нещо като път малко след града. Влезнахме в селото през нещо като катакомби - рушащи се къщи, дупка до дупка по тъй наречената улица, та за момент се зачудих, дали не сме се объркали нещо. Голям хит беше за нас написана на ръка табела "Улицата ние сметище", явно целяща да предотврати изхвърлянето на боклуци на въпросната улица и превръщането й в сметище.

Не след дълго стигнахме до по-човешката част на селото. Питахме в един магазин какво можем да видим с листите в ръка и жената ни упъти. След няма и минута бяхме в центъра на селото, точно до Радучевата къща, превърната в комплекс, чийто първи етаж е стилен ресторант, а вторият - мини музей на каракачанския бит и култура.

Радучевата къща е паметник на културата. В нея е живял Стефан Радучев, съратник на Левски, който му давал подслон. Тук ядохме истинска питка със сирене, каквато правеше баба ми, сиренето беше сирене, а овчето кисело мляко с мед и орехи не можеше да се сравнява дори с най-скъпата торта на света (предвид моята страст към сладкишите, можете да си представите колко съм била впечатлена!).

След като хапнахме царски, разгледахме експозицията на горния етаж. Тя беше семпла, но интересна и стилна.

Точно срещу Радучевата къща се намира каменната църква "Св. Георги Победоносец". Строена и опожарявана четири пъти, завършена и осветена през 1895 година. Майстори от Трявна са я иззидали с каменна зидария с дебелина на стената до 1 м. Ключът за църквата стои в Радучеватакъща, така че помолете там да ви пуснат - струва си да се види! Църквата е впечатляваща както отвън, така и отвътре. А най-впечатлена бях от надписа "Преди всичко България", който стоеше под формата на венец над плочата със загиналите от селото за Родината!

Пред църквата има чешма с прекрасна вода - няма да сбъркате, ако напълните някое шише с вода от Габарево.

В Габарево може да се види и Джанановата къща, в която през 1869 година Васил Левски е основал местен Революционен комитет. Сега всяка година на 18 юли в тази къща се организира честване на рождения ден на Апостола. В музея има постоянна художествена експозиция. Ние обаче бяхме толкова впечатлени от вече видяното, че пропуснахме тази забележителност и се отправихме обратно към хотела. Този път минахме по царския път и селото ни се видя малко по-добре от тази му страна.

Друго село, което може да видите в близост до Павел баня, е Скобелево. Сгушено в полите на Стара планина, то предлага уникален етнографски комплекс, където се намира първата частна дестилерия в България. Тя е създадена през 1991 година. В "Дамасцена" може да се наблюдава производството на етрични масла, разбира се, ако отидете в подходящото време на годината. Можете да разгледате музейната експозиция от производство и съхранение на розово масло, както и етнографската експозиция от традиционни старинни занаяти, характерни за този край. Беседата започва на всеки кръгъл час. Най-добре е да отидете през пролетта, когато розите цъфтят и ароматът им се усеща навсякъде из въздуха в района.

В Скобелево се намира и щраусовото ранчо "Четири сезона". Фермата е създадена през 2002 година и отглежда расови щрауси за разплод. Тук можете не само да видите щрауси, но и да опитате деликатеси от щраусови яйца, както и да си купите сувенири от щраусови пера или черупки от яйца на щраус. Едно щраусово яйце се равнява на 35 яйца от кокошка. За съжаление ние не уцелихме момента и не можахме да видим ни едно от двете неща в Скобелево. Затова се насочихме към Калофер.

Калофер е град в Южна България. Той се намира в Община Карлово, в Област Пловдив и е в близост до град Карлово. Има около 3000 жители. Известен е най-вече с това, че е родният град на Христо Ботев.

Градът е създаден през 16 век от Калифер войвода, от където идва и името му. Калофер е опожаряван поне 3 пъти от турците, за последно през 1877 година, когато са избити всички мъже и градът е разрушен от турска войска. Горската растителност милостиво е скрила следите, които тук-там все още могат да бъдат открити. При всяко опожаряване хората с общи усилия съграждат всичко наново, пренасяйки камъни със собствените си ръце, работейки нощем. Обикновено са започвали от църквата или манастира. С течение времето калоферци са изработили механизми за оцеляване и са развили упоритост, които черти са характерни за хората от този град и до днес.

В Калофер впечатляващ е паметникът на Ботев. Може да разгледате родната къща на Ботев, до която сега има музей, в който е описан животът му със снимки, стихове и различни лични вещи, до колкото такива има запазени. В двора на къщата има паметник на Ботев, на който за наша радост имаше венец. В центъра на града до туристическото бюро се намира Даскал Ботьовото училище, основано от бащата на Ботев. На първия етаж на училището е художествена галерия, в която можете да видите творби, които са свързани с историята на града и с поета Христо Ботев. На втория етаж се намира Музеят на образованието. Пред него е Камъкът, на който Христо Ботев прозинася пламенна реч против турската власт на 24 май 1867 година.

В града има два манастира - девически и мъжки. До мъжкия манастир се намира статуята на Калифер войвода, основателят на селището. От тук се тръгва към екопътеката "Бяла река", която ни препоръчаха като много лека и приятна, но за съжаление не ни остана време да я видим.

Сблъсъкът между великото минало и семплото настояще отново ни натъжи и ни накара да се замислим за това, какви хора са живяли и са умирали за нашата Родина!

На връщане минахме през село Търничани, където се намира розоварната на Еньо Бончев от 1909 година. Изключително приятно и поддържано местенце. Тук разбрахме, че за един килограм розово масло са необходими три тона рози! Представяте ли си?! Колко труд е това! Но хората по този край са трудолюбиви, личи си и по големината на селата в района. Купихме си малко розова вода и щастливи се прибрахме.

Днес посетихме и последното село в района, в което не бяхме ходили - Турия. Намира се на 4-5 км югозападно от Павел баня. Турия е родното село на патриарха на българския хумор - Димитър Христов Чорбаджийски - Чудомир. В центъра на селото са родната къща на Чудомир и зала "Нашенци" при читалище "Чудомир", в която има постоянна експозиция. Ключът за къщата и за залата са в читалището. Избягвайте обедната почивка между 12 и 13 часа.

Недалеч от селото (на около 5-6 км) може да се види едно много рядко срещано дърво на над 700 години - "Кичестия габър" - Дървото на живота. Дори без листа изглежда достойно за почитание!

Около Турия се намира и местността "Пиростията" - природна забележителност, която представлява три големи камъка и един върху тях под формата на пиростия. В легналия камък дори по време на суша има вода. Твърди се, че който пие от нея, ще се изцери. За съжаление ние не стигнахме до там, но и това, което видяхме, беше предостатъчно.

Ако не сте били все още, в района можете да видите язовир Копринка или Енина, където да хапнете прясна риба, Казанлък също не е далеч.

Където и да отидете, не може да не забележите едно: славното минало на този район. Многобройни свидни жертви в името на светлото бъдеще на Родината! Луди-млади, но готови на всичко в името на Свободата! В името на България! В името на бъдещето! Дали оправдаваме жертвата на предците си? Дали знаем какво да правим със свободата си? Дали наистина искаме да бъдем свободни? Много въпроси и малко тъга, за тях, за нас, за бъдещето...

Един нереален ден

Неделя е ден за почивка... понякога и ден за чудеса!

Всяко пътуване само по себе си е чудо. Чудо, което се случва само веднъж. Чудо, което трябва да се преживее с всички сетива, за да се прояви в целия си блясък.

Вчера започна като съвсем обикновен неделен ден. Закуска, товарене на багажа и потегляне. Но до тук с нормалното! Малко след София навигацията ни отклони от основния път и чудото започна. Мъгла, дупки и завои до където ти стига погледът (разбирай, не много надалеч :-). Но след няма и половин час - второ чудо! Мъглата изчезна яко дим и пред погледа ни се разкриха такива гледки, каквито не бяхме и сънували. Тесен планински път, отляво и отдясно храсти и дървета, все още мокри и блестящи от мъглата, слънцето огрява надлъж и нашир, а в далечината - красивите ни планини с малки облачета над тях (или мъгла), които като шпалир завършват картината от двете ни страни.

Унесени от гледките, преглътнахме и дупките, и завоите, и продължихме бодро напред! Да отбележа: зад волана беше моя милост! ;-)

Първа спирка: Оборище. Объркани мисли. За красотата на милата ни страна, за героизма на един народ, за волята за свобода, живот и равенство. От друга страна - невъзможното щастие във вече уж свободната Родина. И преди, и сега, и кой знае до кога...

Навсякъде този убийствен цвят на есента! Цвят на прецъфтяла младост, на прегоряло жито и дърва за огрев. Цвят, събрал в себе си цялата горска палитра... като за последно.

Следваща спирка: Панагюрище. Оказа се, че идваме в малко неподходящ момент. Целият град е в ремонти, а почти всички забележителности са в процес на реставрация. Мисля, че в близката една година ще бъде по-добре да пропуснете този град. Но след това... обезателно ще трябва да се види в целия му блясък!

Ето няколко от малкото снимки, които успяхме да направим.

От Панагюрище - към Хисаря за обяд. Късен обяд. Кратка разходка. Битка за пълнене на шишета със скъпоценна минерална вода:-) И някоя снимка за спомен...

Следва поредно объркване на нашата навигация, което ни отведе до едно гробище, едно дърво и една чудна гледка на дървото на фона на залязващото слънце.

Финална отсечка от пътя ни до Павел баня. И ето го най-голямото чудо! Слънцето със сетни сили обагри всичко в нереално оранжево-кафяво. Сякаш гледахме през цветни очила. За любителите-фотографи: сякаш използвахме цветен филтър, който така променяше предметите, че те вече не приличаха на себе си, а на някаква частица от по-висша цялостна картина. Последно издихание на слънцето зад пухкавите облачета.

Гениален завършек на един чуден ден. Ден, пълен с цветове. Ден, пълен с емоции. Ден, който ще остане в мен задълго!

Роженски манастир

Роженският манастир „Свето Рождество Богородично“ е най-големият манастир в Пиринския край и е един от няколкото средновековни български манастира, сравнително добре запазени и до днес.
Църквата „Свето Рождество Богородично“ на манастира впоследствие дава името си на близкото село Рожен. Ранната история на манастира не е ясна. Голям пожар в края на 17 век поврежда манастирските сгради и вероятно унищожава манастирския архив. При разкопки в манастирския двор са намерени накити и монети от византийския император Михаил VIII Палеолог (1259-1282). Косвени данни за съществуването на манастира през 13 век откриваме в една приписка в гръцки ръкопис. Наскоро богословът-историк Венцислав Каравълчев публикува една статия, в която посочва преп. Калист Ангеликуд (Мелнишки) като основател на обителта. Най-ранното сигурно сведение за съществуването на обителта е приписка в ръкопис от библиотеката на Великата Лавра, в която се сочи, че ръкописът е преписан в 1551 година от йеромонах Козма, игумен на манастира на „Всесвещената Богородица Розинотиса“.
Вътрешният двор на Роженския манастир

През 16 век Роженската обител преживява подем. Към средата на века се строят днешното южно манастирско крило и главната църква. В края на 16 век са украсени със стенописи църквата и трапезарията. В началото на 17 век е изписана южната фасада на главния храм, а през 1662 година е украсена с фрески и новопостроената манастирска костница. След пожар през втората половина на 17 век манастирът изпада в тежко положение.
Манастирът е възстановен в началото на 18 век с финансовата помощ на богати българи от цялата страна. Реконструкцията започва през 1715 година, а църквата е изцяло завършена през 1732 година. През 1761 година под предлог, че има финансови затруднения Роженският манастир губи своята самостоятелност и се превръща в метох на грузинския Иверският манастир на Атон. За игумени са назначавани иверски монаси. В началото на 19 век строителството в манастира продължава. По същото време той е регионален духовен център и притежава много земи в околностите. В края на 19 и началото на 20 век манастирът отново запада.

Архитектурната и строителната консервация и реставрация на манастира е завършена през 1981 година.

На 200 метра източно от Роженския манастир е гробът на българския революционер Яне Сандански, живял в манастира в края на живота си. Той е погребан до църквата „Св. св. Кирил и Методий“, построена в периода 1912-1914 година по негова инициатива.

В манастира е сниман игралният филм "Време разделно". Филм, споменът за който ме кара да настръхвам до мозъка на костите си.

Уикенд в Мелник

Преди десетина дни почувствах неудържимо влечение да се махна от София поне за уикенда. След кратко, ама наистина кратко обсъждане, решихме да отидем в Мелник.
От доста време се канехме да го направим, но някак все не оставаше време за това. А ей къде е Мелник, на някакви си 180 км от София... Друг е въпросът, че ги пътувахме около 4 часа, но тази тема ще я оставя за друг път...
И така, запазихме набързо хотел по интернет, стегнахме багажа и потеглихме. В Мелник стигнахме по тъмно, така че отидохме директно в хотела, настанихме се, хапнахме, пийнахме и след хубавата вечеря и червеното вино категорично се отказахме от плановете за обиколна на нощен Мелник.
Сутринта станахме, облякохме се и преди да отидем да закусим, отворих прозореца. И какво да видя - насреща ми прочутите Мелнишки пирамиди! Гледката беше удивителна, въпреки облачното време.

Хапнахме набързо и се приготвихме за кратък поход до Златолист, по препоръка на хората от хотела, имало еко-пътека до там. Попътно минахме покрай Кордопуловата къща и Литовата къща.

От Литовата къща тръгва пътека нагоре към една църква и покрай нея - към Златолист.

И тръгнахме по пътеката...

По пътеката, по пътеката, до църквата "Св. Георги" в Златолист, където е живяла Преподобна Стойна. Местните баби, които са прекарали детството си около Преподобна Стойна, разказват, че хора от различни места по света се стичали при нея с молби за помощ и лечение. Стойна ослепяла на 7-годишна възраст вследствие на едра шарка. Според преданието, докато боледувала, я навестявал Свети Георги. Години по-късно, родното ѝ село било нападнато и опожарено, а тя помолила да я отведат в село Долна Сушица (днес Златолист), защото така ѝ бил заръчал светецът. Щом видяла църквата „Св. Георги”, решила да се установи в нея и да прекара живота си като монахиня.
Самата църква също е необикновена и хората вярват, че ако болен преспи една нощ там, ще оздравее. В двора на църквата се издига яворово дърво, за което казват, че е поне на 1300 години и ако застанете под короната му, болките ви изчезват. В близост до него е и гробът на Преподобна Стойна.

И ако щете вярвайте, но съм склонна да вярвам в целебните сили на това място. Точно преди да стигнем църквата, аз стъпих накриво с левия крак. Очевидно връщането ни обратно пеш беше невъзможно. За наш късмет едни приятели решиха да дойдат до Мелник, та им се обадихме да ни приберат. Междувременно един човек чу разговора ни и предложи да ни закарат до Мелник. Все пак има останали добри хора в нашата страна! Та след като нашите приятели ни взеха, отидохме да хапнем в Мелник и дойде ред на Кордопуловата къща. След трудно изкачване с болния крак по паветата ни посрещнаха с думите, че вече са затворили. Прибрах се, легнах, спах и като станах, кракът ме болеше още повече. Но на другия ден... като станах, почти нямаше и помен от болките от предния ден.
Май стана дълъг разказ, така че неделята ще я оставя за друг път. Следва продължение за Роженския манастир, Рупите и Сандански.