Вчера имах леко напрегнат ден и реших в обедната почивка да се поразходя за успокоение. Случайно погледът ми попадна върху витрината на един антикварен магазин, където се кипреше обложка на операта на Пучини „Madame Butterfly“.
Влезнах вътре и реших да разгледам. Оказа се, че съм попаднала на истинско съкровище – запис от 1988 година, в ролята на Чо Чо Сан - Мирела Френи, а на Пинкертон - Хосе Карерас. 3 компакт диска заедно с книжка с цялото либрето на 4 езика (немски, италиански, английски и френски) и кратка история на създаването на операта в картонена опаковка – и всичко това само за 15 евро (за сравнение един какъв да е диск с музика струва горе-долу толкова). Не можах да повярвам! Веднага го взех, разбира се. :-)))
Снощи надух уредбата и се заех да сготвя нещо, защото храната за душата е хубаво нещо, но трябва и да се яде. :-)
Манджата стана страхотна!
А аз за пореден път се скъсах да рева накрая на операта… Ми така де, горката жена… А музиката е такава красота…
Ако някой не е гледал още „Madame Butterfly“ – да навакса възможно най-бързо. Заедно с „Тураднот“ са сред от любимите ми опери. Аз от малка си падам по мелодраматизма… А някои произведения на изкуството успяват да ме разреват или разсмеят всеки път, независимо дали ги виждам (или чувам) за първи или за 21-ви път.
Това е то – истинското изкуство!
сряда, 29 октомври 2008 г.
петък, 24 октомври 2008 г.
Salsa
Танците снощи бяха супер! Беше много забавно. :)))
Даскалът е като едно подвижно желе, един такъв разлят във всички посоки :), много е смешно да го гледа човек. Обаче обяснява страхотно. И като гледам повечето напредват бързо.
Мен ме разконспирираха набързо, че не ми е първият салса курс, много добре съм била танцувала… :)
Хубавото е, че още от самото начало те карат да танцуваш с различни партньори. Така хем партньора се научава по-добре, хем дамата не свиква на воденето само на нейния си кавалер, а на повече. Много хубаво, да.
А още по-хубавото е, че има повече мъже отколкото жени!!! Урааааааа!!! Е такова нещо не бях виждала… И жените се кефят, пък мъжете се опитват да се доредят до дама, а не като при нас…
От другата седмица започват и салса практики вечер от 10 за час и половина. Само дето аз тогава съм канена на парти и сигурно ще пропусна. :(
Музиката е много готина. По едно време пуснаха едно доста бързо парче, леле, много беше смешно, изпонастъпкаха се, то народ много, мястото не стига… А и повечето кавалери милите… Някои ще се научат де, ама други… Има някои без никакво чувство за ритъм, направо ме влудяват. Ама те заради гаджетата…
Та такива работи. В живота има и хубави моменти.
Даскалът е като едно подвижно желе, един такъв разлят във всички посоки :), много е смешно да го гледа човек. Обаче обяснява страхотно. И като гледам повечето напредват бързо.
Мен ме разконспирираха набързо, че не ми е първият салса курс, много добре съм била танцувала… :)
Хубавото е, че още от самото начало те карат да танцуваш с различни партньори. Така хем партньора се научава по-добре, хем дамата не свиква на воденето само на нейния си кавалер, а на повече. Много хубаво, да.
А още по-хубавото е, че има повече мъже отколкото жени!!! Урааааааа!!! Е такова нещо не бях виждала… И жените се кефят, пък мъжете се опитват да се доредят до дама, а не като при нас…
От другата седмица започват и салса практики вечер от 10 за час и половина. Само дето аз тогава съм канена на парти и сигурно ще пропусна. :(
Музиката е много готина. По едно време пуснаха едно доста бързо парче, леле, много беше смешно, изпонастъпкаха се, то народ много, мястото не стига… А и повечето кавалери милите… Някои ще се научат де, ама други… Има някои без никакво чувство за ритъм, направо ме влудяват. Ама те заради гаджетата…
Та такива работи. В живота има и хубави моменти.
четвъртък, 23 октомври 2008 г.
Отново в Румъния
Миналата седмица отново имах удоволствието да бъда в Румъния. :)))
По пътя от Тимишуара към Орада си говорихме с шофьорчето. За Чаушеску, за революцията, за живота… За близо 10 000-те хиляди жертви на революцията, за желанието на Чаушеску да изтрие от лицето на Земята разбунтувалия се град, за последвалите събития в Букурещ, за времето на преход и за живота в страната днес. Момчето говореше доста добре английски. Бил шофьор на такси преди, работел по 14 часа на ден 6 дни седмично, за да върже двата края и да може да си позволи да живее със съпругата си в приличен двустаен апартамент под наем. Сега са занимава с отдаване на коли под наем. Беше леко обезверен, че в родината му скоро ще може да се живее добре. Нямали пътища, заплатите били малки, а всичко много скъпо (потвърждавам, че цените са убийствени), и най-лошото – нищо не се променяло… Та се замислих за нашата страна хубава, как се променят нещата и колко добре живеят хората, уф, живот като на кино… Ама като във филм на Фелини, Алмодовар или Костурица, а не от онези от Холивуд, дето все завършват с хепи енд.
Между другото в момента тук върви Виенале-то. Гледах реклама на THE WRESTLER с Мики Рурк – ей, милият, много е остарял. Но казват, че играе великолепно… В което не се съмнявам. Само дето… Мики Рурк за мен си е Мики Рурк от "9 седмици и половина". :)
В двореца Белведере има изложба на Густав Климт, ако ми остане време може да я видя някой почивен ден. Доста е изчанчен за мен, аз съм по традиционното изкуство… А още по-странният Ван Гог може да се види в Албертина-та. Информация за любителите на изобразителното изкуство, Виена не е толкова далече…
Ох, ще трябва да тръгвам – отивам на танци. Малко разнообразие.
По пътя от Тимишуара към Орада си говорихме с шофьорчето. За Чаушеску, за революцията, за живота… За близо 10 000-те хиляди жертви на революцията, за желанието на Чаушеску да изтрие от лицето на Земята разбунтувалия се град, за последвалите събития в Букурещ, за времето на преход и за живота в страната днес. Момчето говореше доста добре английски. Бил шофьор на такси преди, работел по 14 часа на ден 6 дни седмично, за да върже двата края и да може да си позволи да живее със съпругата си в приличен двустаен апартамент под наем. Сега са занимава с отдаване на коли под наем. Беше леко обезверен, че в родината му скоро ще може да се живее добре. Нямали пътища, заплатите били малки, а всичко много скъпо (потвърждавам, че цените са убийствени), и най-лошото – нищо не се променяло… Та се замислих за нашата страна хубава, как се променят нещата и колко добре живеят хората, уф, живот като на кино… Ама като във филм на Фелини, Алмодовар или Костурица, а не от онези от Холивуд, дето все завършват с хепи енд.
Между другото в момента тук върви Виенале-то. Гледах реклама на THE WRESTLER с Мики Рурк – ей, милият, много е остарял. Но казват, че играе великолепно… В което не се съмнявам. Само дето… Мики Рурк за мен си е Мики Рурк от "9 седмици и половина". :)
В двореца Белведере има изложба на Густав Климт, ако ми остане време може да я видя някой почивен ден. Доста е изчанчен за мен, аз съм по традиционното изкуство… А още по-странният Ван Гог може да се види в Албертина-та. Информация за любителите на изобразителното изкуство, Виена не е толкова далече…
Ох, ще трябва да тръгвам – отивам на танци. Малко разнообразие.
четвъртък, 9 октомври 2008 г.
Приказка за времето и часовника
Където и да сме, колкото и далече да бъдем едни от други, всички ние обитаваме голямото село, наречено планетата Земя. И каквото и да правим, нищо не остава незабелязано. Неразбрано – да, но никога нищо не се губи.
Все бързаме, да не пропуснем нещо, да видим и да узнаем всичко, да сме винаги в крак с актуалните тенденции. Бързаме, бързаме… за къде ли всъщност бързаме толкова?!
Гледах един филм за не помня коя точно арабска държава. Хората живееха бедно, но спокойно - в колиби, перяха на реката, превиваха гръб по цял ден на полето, предвижваха се с магарета. Дишаха чист въздух, ядяха колкото имаха екологично чиста според съвременните определения храна (те друга нямат), наслаждаваха се на девствената си природа - на небето, слънцето, вятъра и хората край себе си.
Да, и това го има все още. Дори в България има такива места.
Тези хора не мислят какви нови обувки, нова кола или нова къща да си купят.
Не плануват къде да празнуват Нова година или да почиват през лятната си отпуска.
За тях времето е спряло, то не съществува.
Те казват: ЕВРОПЕЙЦИТЕ ИМАТ ЧАСОВНИКА, НИЕ ИМАМЕ ВРЕМЕТО.
Да, те наистина имат цялото време на света. А какво имаме ние?...
Все бързаме, да не пропуснем нещо, да видим и да узнаем всичко, да сме винаги в крак с актуалните тенденции. Бързаме, бързаме… за къде ли всъщност бързаме толкова?!
Гледах един филм за не помня коя точно арабска държава. Хората живееха бедно, но спокойно - в колиби, перяха на реката, превиваха гръб по цял ден на полето, предвижваха се с магарета. Дишаха чист въздух, ядяха колкото имаха екологично чиста според съвременните определения храна (те друга нямат), наслаждаваха се на девствената си природа - на небето, слънцето, вятъра и хората край себе си.
Да, и това го има все още. Дори в България има такива места.
Тези хора не мислят какви нови обувки, нова кола или нова къща да си купят.
Не плануват къде да празнуват Нова година или да почиват през лятната си отпуска.
За тях времето е спряло, то не съществува.
Те казват: ЕВРОПЕЙЦИТЕ ИМАТ ЧАСОВНИКА, НИЕ ИМАМЕ ВРЕМЕТО.
Да, те наистина имат цялото време на света. А какво имаме ние?...
вторник, 7 октомври 2008 г.
Берлинската стена
Тези дни вървят какви ли не филми и предавания за падането на Берлинската стена преди 18 години. По онова време (историческата за много страни и народи 1990-а, последвала събитията от 1989-а) бях в подготвителен клас в езиковата гимназия. Спомням си много ясно, на 3-ти октомври бяхме на зелено училище на Старозагорските минерални бани. Бяха големи радости и празненства в Германия. Тогава не ми беше много ясно защо, но…
Снощи започна двусерийният филм „Wir sind das Volk“ – човек може да настръхне, като го гледа. Показва се положението в ГДР преди падането на стената, как са се опитвали да избягат на Запад и как голяма част от хората са били застреляни при тези си опити (по официални данни около 800 души са убити в търсенето на нов живот…). Как една жена се опитва да отиде при мъжа си в Западен Берлин, който избяга преди 6 години. Тогава тя разбра, че е бременна, роди, момчето порасна… Тя се опита да избяга през унгарската граница в Австрия, но се спъна и падна в безсъзнание, а детето го пуснаха граничарите през мрежата с едни хора, които също бягаха на Запад… Жената я хванаха и я тикнаха в лагер. Голяма гадост! Има доста документални кадри от визитите на Горбачов, изказвания на Ерих Хонекер, съвсем автентични. И винаги някак се прокрадва нотката за любовта и за правото на избор и свобода…
Като се замисля сякаш ние сме най-миролюбивият народ сред всички. Румънците всички знаем, какво направиха с Чаушеску през онази същата 1990-а. За сърбите въобще няма да говоря, то не бяха войни, не бе чудо там. Унгарците също имаха своята революция. Източно германците и те явно не са били много доволни и щастливи (или поне не всички) и са дали известен брой жертви… А при нас мирно и тихо… Е, имаше там един момент, когато се говореше за танкове, беше обграден парламента и замерян с какво ли не, тогава малко се сбиха народ и полиция, но това е направо нищо. А и то беше след 1989-а. Сигурно това ни е народопсихология, останало от времената, когато по нашите земи са властвали какви ли не господари. Връх на чуждото господство естествено е турското робство (пардон, османско присъствие, нали така учат сега децата в училище!). Та българинът е свикнал да си трае и да чака по-добри времена. Хубаво ли е това или лошо – не мога да кажа, но фактите са такива.
Снощи започна двусерийният филм „Wir sind das Volk“ – човек може да настръхне, като го гледа. Показва се положението в ГДР преди падането на стената, как са се опитвали да избягат на Запад и как голяма част от хората са били застреляни при тези си опити (по официални данни около 800 души са убити в търсенето на нов живот…). Как една жена се опитва да отиде при мъжа си в Западен Берлин, който избяга преди 6 години. Тогава тя разбра, че е бременна, роди, момчето порасна… Тя се опита да избяга през унгарската граница в Австрия, но се спъна и падна в безсъзнание, а детето го пуснаха граничарите през мрежата с едни хора, които също бягаха на Запад… Жената я хванаха и я тикнаха в лагер. Голяма гадост! Има доста документални кадри от визитите на Горбачов, изказвания на Ерих Хонекер, съвсем автентични. И винаги някак се прокрадва нотката за любовта и за правото на избор и свобода…
Като се замисля сякаш ние сме най-миролюбивият народ сред всички. Румънците всички знаем, какво направиха с Чаушеску през онази същата 1990-а. За сърбите въобще няма да говоря, то не бяха войни, не бе чудо там. Унгарците също имаха своята революция. Източно германците и те явно не са били много доволни и щастливи (или поне не всички) и са дали известен брой жертви… А при нас мирно и тихо… Е, имаше там един момент, когато се говореше за танкове, беше обграден парламента и замерян с какво ли не, тогава малко се сбиха народ и полиция, но това е направо нищо. А и то беше след 1989-а. Сигурно това ни е народопсихология, останало от времената, когато по нашите земи са властвали какви ли не господари. Връх на чуждото господство естествено е турското робство (пардон, османско присъствие, нали така учат сега децата в училище!). Та българинът е свикнал да си трае и да чака по-добри времена. Хубаво ли е това или лошо – не мога да кажа, но фактите са такива.
понеделник, 6 октомври 2008 г.
Из Чехия и Словакия
Миналата седмица се подвизавах из Чехия и Словакия.
Прага наистина е страхотна… Но метрото им беше малко страховито за мен, едни ескалатори препускат с бясна скорост надолу и нагоре, имаш чувството, че ей-сегичка ще пропаднеш в дън земя, народ, блъсканица… Друго нещо си е Виена… Вечерта ходихме в един марокански ресторант. Беше много приятно, вървеше латино музика, а накрая пуснаха един от любимите ми албуми Buena Vista Social Club... Дори имаше вероятност да се грабнем да идем до крепостта, но се оказа, че времето много е напреднало… Жалко, щеше да е страхотно, била много красива нощно време, с хиляди светлинки…
Бях за малко в Бърно, втория по големина град в Чехия. Успях да видя стария център – павирани улици, катедрали, статуи, магазини… Опасна работа са това католиците. Що пари са пръснати за построяването и продължават да се харчат за поддържането на тоя разкош… Винаги ми е било странно съчетаването на идеите на християнството като скромност и човеколюбие с това ненужно за мен разхищение на средства, символ на суета, показност и внушаване на чувство за нищожност на човека… Както и да е, това е друга тема. Та имат там една катедрала на върха на хълма, мисля, че беше Св. Петър и Павел. Като застане човек пред входа и погледне нагоре – свят ти се завива. Едни високи високи стени, облачета се носят по синьото небе с бясна скорост, загубваш представа за време, място и пространство. Чувството е неописуемо, трябва да се изживее.
Бях в Требич в Чехия – малко градче, и в Хлоховец – Словакия, още по-малко градче с панелки. В Словакия някак по ми хареса, хората са по-приветливи. И езикът е по-близък до нашия. Иначе и чехите, и словаците са много възпитани и дружелюбни, не като нас.
Като цяло стандартът на живот не ми се видя кой знае колко по-висок от този в България. Някои цени са доста по-високи. Заплатите също са по-високи, но не много повече. Унгария ми се стори доста по-напред с материала.
Има магистрали почти навсякъде в двете страни, но и почти винаги има ремонти и задръствания по тях. Е, все пак Прага – Бърно е около 2 часа, толкова е и пътят Бърно – Виена, както и Будапеща – Виена. А София си е далече, далече…
В събота вечерта имаше нощ на музеите във Виена, но аз бях толкова изтощена от пътешествията през седмицата, а и от здравословното ми състояние, че цял ден и цяла нощ спах почти непробудно. Затова пък в неделя се поразходих, времето се пооправи, изгря слънце и стопли намръзналата ми душа. Разгледах двореца Белведере. На фона на Шьонбрун ми се видя някак бедно и малко, но иначе си е красиво, спор няма. До Паметника на съветската армия, който е доста внушителен и дума не става да има спор, дали да бъде разрушен или не, има главозамайващ фонтан, построен по случай пускането на централната канализационна система в града. Във фонтана се образуваше дъга, а гледката беше една от най-красивите, които съм виждала в последно време… Стоях, гледах и не вярвах на очите си. А хората минаваха покрай фонтана и не виждаха красотата в него. Така минава животът ни, забързани, все гледаме да стигнем навреме, да не пропуснем нещо, а в това препускане изпускаме понякога най-хубавите си моменти… Ще кача снимки на фонтана с дъгата при първа възможност. Минах покрай операта, Албертина и се помотах из центъра още малко. Беше много приятно.
Пътуването ми за Словения се поотложи, защото колежката я блъснала кола преди 2 седмици и не е в състояние да работи. Слава богу, нищо сериозно де. Така че тази седмица ще бъда във Виена. Което ме радва честно казано, тук съм по-спокойна.
А, сетих се още нещо. Тази сутрин имаше малко закъснение на метрото. Поради тази причина хората през 3 минути предупреждаваха за нередовността на влаковете и се извиняваха. Понеделник сутрин, Летище София. Самолетът София – Прага трябва да излети по разписание в 6.50 ч. Става 6.20, 6.30, 6.40, 6.50, 7.00… Никой нищо не казва. Ще има ли полет, няма ли да има, с какво закъснение. Повечето пътници имаха прикачване в Прага и сериозно се притесниха, дали ще успеят и какво ще правят, ако си изтърват другия полет. Скоропостижно в 7.20 ч. започнаха да ни качват в автобуса за самолета. Сами си правете изводите. Ей това ме дразни у нас, всичко трябва да затруднява, а не да улеснява и без това трудния ни живот. А толкова малко е нужно, за да се променят нещата. И както се казва, не всичко е пари, приятелю, не всичко е пари!
Прага наистина е страхотна… Но метрото им беше малко страховито за мен, едни ескалатори препускат с бясна скорост надолу и нагоре, имаш чувството, че ей-сегичка ще пропаднеш в дън земя, народ, блъсканица… Друго нещо си е Виена… Вечерта ходихме в един марокански ресторант. Беше много приятно, вървеше латино музика, а накрая пуснаха един от любимите ми албуми Buena Vista Social Club... Дори имаше вероятност да се грабнем да идем до крепостта, но се оказа, че времето много е напреднало… Жалко, щеше да е страхотно, била много красива нощно време, с хиляди светлинки…
Бях за малко в Бърно, втория по големина град в Чехия. Успях да видя стария център – павирани улици, катедрали, статуи, магазини… Опасна работа са това католиците. Що пари са пръснати за построяването и продължават да се харчат за поддържането на тоя разкош… Винаги ми е било странно съчетаването на идеите на християнството като скромност и човеколюбие с това ненужно за мен разхищение на средства, символ на суета, показност и внушаване на чувство за нищожност на човека… Както и да е, това е друга тема. Та имат там една катедрала на върха на хълма, мисля, че беше Св. Петър и Павел. Като застане човек пред входа и погледне нагоре – свят ти се завива. Едни високи високи стени, облачета се носят по синьото небе с бясна скорост, загубваш представа за време, място и пространство. Чувството е неописуемо, трябва да се изживее.
Бях в Требич в Чехия – малко градче, и в Хлоховец – Словакия, още по-малко градче с панелки. В Словакия някак по ми хареса, хората са по-приветливи. И езикът е по-близък до нашия. Иначе и чехите, и словаците са много възпитани и дружелюбни, не като нас.
Като цяло стандартът на живот не ми се видя кой знае колко по-висок от този в България. Някои цени са доста по-високи. Заплатите също са по-високи, но не много повече. Унгария ми се стори доста по-напред с материала.
Има магистрали почти навсякъде в двете страни, но и почти винаги има ремонти и задръствания по тях. Е, все пак Прага – Бърно е около 2 часа, толкова е и пътят Бърно – Виена, както и Будапеща – Виена. А София си е далече, далече…
В събота вечерта имаше нощ на музеите във Виена, но аз бях толкова изтощена от пътешествията през седмицата, а и от здравословното ми състояние, че цял ден и цяла нощ спах почти непробудно. Затова пък в неделя се поразходих, времето се пооправи, изгря слънце и стопли намръзналата ми душа. Разгледах двореца Белведере. На фона на Шьонбрун ми се видя някак бедно и малко, но иначе си е красиво, спор няма. До Паметника на съветската армия, който е доста внушителен и дума не става да има спор, дали да бъде разрушен или не, има главозамайващ фонтан, построен по случай пускането на централната канализационна система в града. Във фонтана се образуваше дъга, а гледката беше една от най-красивите, които съм виждала в последно време… Стоях, гледах и не вярвах на очите си. А хората минаваха покрай фонтана и не виждаха красотата в него. Така минава животът ни, забързани, все гледаме да стигнем навреме, да не пропуснем нещо, а в това препускане изпускаме понякога най-хубавите си моменти… Ще кача снимки на фонтана с дъгата при първа възможност. Минах покрай операта, Албертина и се помотах из центъра още малко. Беше много приятно.
Пътуването ми за Словения се поотложи, защото колежката я блъснала кола преди 2 седмици и не е в състояние да работи. Слава богу, нищо сериозно де. Така че тази седмица ще бъда във Виена. Което ме радва честно казано, тук съм по-спокойна.
А, сетих се още нещо. Тази сутрин имаше малко закъснение на метрото. Поради тази причина хората през 3 минути предупреждаваха за нередовността на влаковете и се извиняваха. Понеделник сутрин, Летище София. Самолетът София – Прага трябва да излети по разписание в 6.50 ч. Става 6.20, 6.30, 6.40, 6.50, 7.00… Никой нищо не казва. Ще има ли полет, няма ли да има, с какво закъснение. Повечето пътници имаха прикачване в Прага и сериозно се притесниха, дали ще успеят и какво ще правят, ако си изтърват другия полет. Скоропостижно в 7.20 ч. започнаха да ни качват в автобуса за самолета. Сами си правете изводите. Ей това ме дразни у нас, всичко трябва да затруднява, а не да улеснява и без това трудния ни живот. А толкова малко е нужно, за да се променят нещата. И както се казва, не всичко е пари, приятелю, не всичко е пари!
Абонамент за:
Публикации (Atom)