Български истории

В един леко облачен неделен ден през август, събрахме багажа и потеглихме на топло. Този път не към Гърция, но горе-долу в същата посока. Крайна цел беше село Дъбница. Едва ли сте го чували или пък знаете къде се намира. И аз не знаех точно ;-)
Подведени за пореден път от навигацията, удължихме пътя с няколко часа. До Велинград всичко беше нормално. Във Велинград - грандиозни ремонти. Е, избори идват... за другия сезон градът ще бъде с оправени улици и градинки. Но догодина. След Велинград започна тесен живописен планински път, по който ние бяхме сякаш единствената кола. Всичко беше добре до момента, в който трябваше да тръгнем по един път без асфалт, издълбан от камионите с изсечени дърва до степен, че се бяха образуваи кратери, частично пълни с вода от дъжда предишните дни. Е, той фордът е всъдеходен, ама чак пък толкоз! Помъчихме се малко, на мен душата ми се набра, почти изскочи от напрежение. Добре, че видяхме един дядо да го питаме дали ще излезем скоро на асфалтов път. Дядото беше помак, та мен хич не ме отрази за човек, ама нейсе, поне ни упъти човекът. Оказа се, че нямаме шанс, така че се върнахме обратно и отпрашихме към Сърница и Доспат, с което удължихме пътя с около час и половина. Язовир Доспат си е достатъчна атракция, но уморени и гладни не успяхме да му отделим подобаващо внимание. От Доспат до Дъбница вече едва гледах. Най-накрая достигнахме малко след 7 вечерта заветната цел! Хотелчето се оказа доста приятно (СПА хотел Ивелия), имаше си СПА център, който така и не видяхме, басейн и страхотен ресторант. През почивните дни имало певица, която била много добра, та се изсипвал бая народ да се весели. Слава богу, пропуснахме това удоволстиве! Вечеряхме и се хоризонтирахме.
На другия ден дилемата беше накъде да хванем. Решихме да разгледаме района, да спим пак в този хотел, пък на другия ден ще го мислим пак.
Според жената на рецепцията, наблизо имало хубав манастир, който бил като умалено копие на Рилския. Аз не бях чувала да е чак толкова известен, но имахме време, отидохме да го видим. Става дума за Хаджидимовския манастир.

Пред църквата имаше окачена информация, че земята около манастира е заграбена от някакъв местен дерибей, за да строи хотел. Ние помислихме, че става дума за постройките около манастира, които вдигаха по цял ден, но се оказа, че това е хотелът под манастира. Цялата история ми се видя много ненормална, в манастира правят хотел, пък в същото време събират подписи срещу вдигането на хотел в близост до манастира. Както и да е, поредната грозна история за пари и власт...
В двора на манастира имаше вековен чинар - ограден като беседка, с пейки, да поседне човек на сянка. Щеше да е приятно, ако не беше шумът от строежа на хотелската част на манастира.

Ето и едно цвете от градината в манастира, за разведряване на обстановката, че пак се разстроих.

От там отидохме да пием фрапе в Гоце Делчев, да си оправим настроението.

Поразходихме се по центъра.

Потеглихме към Делчево за обяд и разходка. От доста време си мечтаех да видя това българско село, особено след посещението ни в Лещен и Ковачевица. И ето, най-после стигнахме и до там :-)
Първо седнахме да обядваме в едно заведение. Гледката към Гоце Делчев отвисоко с облачетата над града беше изумителна!

В тази обстановка хапнахме вкусно и превкусно.

След хубавия обяд, тръгнахме да разгледаме селото. Едно истинско българско село, с типичните къщи, в полите на Пирин планина. С измиращо население, като повечето български села. Като цялата ни държава.

Всички хора, които срещнахме, бяха много дружелюбни и разговорливи, виждаше се, че им се говори. Поговорихме си с една баба. Според мен беше над 80-годишна, съжалявам, че не я питахме на колко години е. Та бабата каза, че били останали около 43-44 жители, повечет баби, защото "дедовете" били поизмрели. "Моят дедо", казва, "хич не искаше да умира. Като му правиха опрецията в София, надяваше се да поживее още. Ама на, така било писано. Иначе имам аз и внучки, и правнуци, ама в София са, чедо, далеко." Питахме я колко често ги вижда, а тя каза: "Е, идват, идват, по празници като има или като съм болна, надяват се да умра, да се оттърват от мене, ама не става..." Стана ми много мъчно за жената и в същото време, тя изглеждаше толкова доволна и щастлива. Нали тайната на щастието била в това, не колко и какво имаш, а да си доволен от това, което имаш. Е, явно там, високо в планината, хората са открили истината за живота и смъртта и се радват на това, което имат, докато и тях все още ги има на тоя свят...

Това не можах да не го заснема - возилата на миналото и на настоящето. А какво ли ще ни донесе бъдещето?

От Делчево тръгват няколко туристически маршрута, но ние твърде късно се озовахме там, така че това ще остане за друг път.
На връщане минахме през градския парк на Гоце Делчев, който всъщност е много хубав. Има голям фонтан, езерце, фитнес уреди, детска площадка, няколко заведения, вело алеи, стадионът на ФК Пирин също се намира в този парк. Абе, много успокояващо и зареждащо местенце.

На другия ден ходихме в Долен - друго българско село, културно-исторически резерват. Къщите в селото са в типичния стар стил, който много обичам, но голяма част от тях са вече разрушени или в процес на разрушаване.
Селото е основано около 1460 година, след падането на България под турско робство. Основната забележителност на Долен е старата църква "Св. Никола". Турците не позволявали на жителите на селото да си построят църква. В средата на 17 век местен чорбаджия решил да прибегне до хитрост. Заровил икона в близост до селото и разказал, че имал сън и че наблизо има чудодейна икона. След много увещания, най-накрая убедили турците да му пзволят да копаят. И хоп - изненада! Намерили заровената от дядо Коста икона. Турците нали са суеверни, не могли да отрекат, че това е знамение, и така позволили на местните жители да си построят църква. Църквата е съборена от земетресение след години и отново издигната след това. През 1939 година над главния вход е пристроена камбанария с часовник. Камбаните са лети 7 пъти, докато се получи идеалният звук, чийто звън ехти в радиус от 8 километра.
Отвън църквата е реновирана, вътре вървят частични ремонти, но стенописите са уникали. Така или иначе, въпреки нуждата от реставрация, църквата е много въздействаща.
Вижте няколко снимки от село Долен, оцеляло по време на робството, но загиващо в наши дни.

Едно от могото умиращи села в една умираща страна... Страна със славно минало, с невзрачно настояще и кой знае дали с някакво бъдеще. Малко съм песимисточно настроена, но ми се насъбра. Изливащата се помия в морето ни, изсичането на горите ни, съсипването на планините ни и дори на камъните в тях - за материал за строителството... след турските и помашки села, кипящи от живот за разлика от умиращите български такива... Не мога да бъда оптимист за бъдещето на тази страна! Нашата родна страна...
Затова нека видим последните останки българщина, докато още има какво да се види. Че с всяка изминала година изборът става все по-малък, все по-беден, все по-безнадежден!

Гръцки впечатления и размисли

Никой не обича гърците. Особено в последно време, след всички драми и тревоги, които причиниха и продължават да причиняват на европейците. Но... всички обичат Гърция! И как да не я обича човек?!

Ето няколко интересни факта, които намерих в мрежата:

Гърция има 12-тата най-дълга брегова линия в света с дължина от 13 676 километра.
Гърция има голям брой острови – между 1200 и 6000 в зависимост от дефиницията, от които 227 са населени. По последни данни някои от тях се продават. Няколко милиона и си купуваш гръцки остров. Остава само да намерим парите ;-)
Около 80% от територията на Гърция се състои от планини и хълмове, което я прави една от държавите с най-много планини в Европа. Най-високият връх е Митикас (2917 метра) в планината Олимп. Така и не можаха да преживеят факта, че не могат да стигнат нашия първенец - Мусала (2925 м). Имаше един виц, в който се разказваше, че всеки грък, който се качвал ма Митакас, носел и оставял по един камък, така че върхът да се издигне с времето. А не по-малко гордите съседи - българите пък разказват, че всеки българин, който се е изкачил на Митакас, сваля по един камък от върха - един вид, компенсация и възстановяване на природното равновесие. Лично аз познавам няколко българи, които са качили върха - казват, че определено не е никак лесно изкачването. Но пък Олимп си е Олимп. Имат си даже Олимпийска ривиера. Любима най-вече на хората с малки деца.
Отплеснах се, обратно към фактите.
В Гърция се зараждат първите европейски цивилизации – цикладската в Егейско море, минойската на о-в Крит и микенската в континентална Гърция.
През зимата на 1941-42 от глад умират близо 100 000 гърци, а в последствие загиват и голяма част от гръцките евреи, след като биват депортирани в нацистките концентрационни лагери.
Гърция е парламентарна република.
Транспортната мрежа на Гърция включва 36 500 km пътища и 2 500 km железопътни линии. Страната разполага с голям морски търговски флот – около 3 500 кораба, повечето регистрирани под чужд флаг. Главни пристанища са Пирея, Солун, Патрас, Волос. В Гърция има 40 летища, 22 от които международни.
Население – 10,787,690 (2011), столица – Атина (3,1 млн ж., урбанизирана популация към 2001), по-големи градове – Солун (770 хил. ж., урбанизирана популация към 2001), Патра (170 хил. ж. към 2001), Ираклион (140 хил. ж. към 2001), Лариса (120 хил. ж. към 2001).
В Древна Гърция се заражда демокрацията, създава се писмеността, при която освен съгласни звуци, се означават и гласни, дава се начало на хуманитарните науки история и философия, създават се географски трактати, описващи познатите земи, откриват се физични (Архимедов закон) и математически закони (Питагорова теорема), развива се скулптурата и архитектурата и се създава богата митология.

Случайно ли избрах точно тези факти? Не съвсем... Всички те идват да покажат, че Гърция, макар и само с около 11 милиона души население (аз мислех, че са поне 30!), винаги е била, е и ще бъде значима. За хората в Гърция, за хората в Европа и за хората по света. Народ, който уважава и почита историята си, брани правата и интересите си и най-вече - демокрацията, пази природата си и е благословен с толкова много красота, няма как да не бъде фактор. Няма как да не предизвиква дискусии. Няма как да не остави трайни следи в душата на всеки, посетил поне веднъж Гърция. Всеки, пил узо на морския бряг, плувал с рибите в тюркоазените води, видял спокойстивето и красотата на гръцкото море, няма как да не иска да се връща пак, и пак, и пак...

Първата ми среща с Гърция беше преди няколко години. Остров Тасос. Организирана екскурзия с автобус. Аз - с една приятелка. По женски.
Първото нещо, което ме изуми още тогава, бяха пътищата. Гърците тъкмо си бяха пооправили пътищата с европейски пари, та пътуването беше като в друго време.
Друг ярък спомен е първото ми пътуване с ферибот. От Керамоти до Тасос са само 40 минути, но никога няма да ги забравя! Чайките, които плуваха във формата на буквата V като шпалир около ферибота, вятъра в косите, отдалечаването от сушата и пристигането на острова. Първия остров, който видях.
Казваха, гръцкото море било много солено. Не усетих подобно нещо. Не съм имала никакви проблеми, дори напротив - по-лесно се задържах на повърхността и си мислех дори, че плувам :-)
На острова - първи срещи с узото и морските таралежи. Стъпвам с единия крак - бам, таралеж. Стъпвам с другия - о, не, пак таралеж! Как излезнах от морето, аз си знам. Приятелката ми доста време вади бодли от краката ми. След години разбрах, че били много опасни. Е, тогава нищо не знаех, само ме болеше. Слава богу, всичко мина.
Впечатли ме силно още тогава религиозността на гърците. Ходихме в един манастир. Не ни пуснаха да влезем, преди да си скрием голите крака и рамене. От там ни остана тази култова снимка:

Влюбих се в палмите. И до днес са ми слабост. Бях виждала и във Варна преди това, но не толкова много и навсякъде...
Една снимка от ферибота към Керамоти. Много ми хареса гледката.

Няма да забравя жегата в онзи ден, в който решихме да търсим някакъв манастир. След сутрешния плаж хапнахме, пийнахме и с още двама души от хотелчето (бяха много готини, набори на майка ми) тръгнахме в най-големия пек по един баир да търсим манастир. Едно куче повървя малко с нас, за компания, пък се отказа овреме. Ние лудите обаче продължихме. Водата ни свърши, а няма ни дърво да се скрие човек (само някакви редки маслинови дръвчета), ни манастир. Най-накрая стигнахме до едно селце. Ама в това селце жива душа нямаше. В тоя пек какво ли да правят пък навън?! Намерихме някакво магазинче - и то затворено. Ние, почти пред умиране, седнахме на пейката пред него, решихме поне да починем. За наш късмет скоро излезе един дядо, който дори говореше немски. Даде ни вода човекът. Разказа, че преди много години бил гастарбайтер в Германия. На връщане го обрали в България. Но нямаше нищо против българите, даже се зарадва, че сме съседи. Беше много мил. А на нас ни стана меко казано неудобно. После някак се прибрахме, до въпросния манастир обаче така и не отидохме.

Първа среща със Солун. Бялата кула - нищо особено. Крайбрежната алея - приятна. Църквата "Свети Димитър" - интересна. Рибният пазар - ау, каква воня се носеше, и сега изтръпвам като се сетя. Но толкова много риба, прясна риба, различна риба, ох... Много обичам риба, сигурно сте разбрали. А Гърция предлага такъв богат избор! Даже може сам да си уловиш, както правеше Явор това лято :-)

Оставям ви с уханието на риба, узо и гръцка салата и обещавам скоро продължение. Явно ще се получат няколко части...

До скоро!

С корабче до Скопелос и Алонисос

Първа вечер в град Скиатос. Хапнахме, поразгледахме и решихме да потърсим корабчетата, които правят екскурзии. Броят на фирмите никак не е малък, като някои от търговците са доста напористи. Нашата дилема беше дали да отидем до другите два острова или да предпочетем обиколка на острова и да видим една от емблемите на Скиатос - плажа Лалария, достъпен само по вода. Като взехме предвид факта, че обиколката на острова е целодневна и спира по плажовете в най-голямата жега, без да има възможност да се скрием от жаркото слънце, все пак се спряхме на първоначалното си желание - да отидем до Скопелос и Алонисос. Взехме два билета на цената на един - общо 20 евро и щастливо зачакахме деня.

Денят дойде. Станахме сравнително рано - корабчетата тръгват в 10 часа, но ние искахме да сме там по-рано, за да можем да си изберем хубави места. Взехме фотоапарата, раницата с малко храна и вода, банските и плажните кърпи, защото по програма трябваше да ни спрат някъде на плаж и изпълнени с очакване за нещо хубаво, потеглихме. На корабчето имаше достатъчно места, особено вътре, където ние искахме да бъдем - да не изгорим.

Пътуването започна!

След нас потегляха и другите лодки.

Лека-полека се отдалечавахме от града.

Докато накрая Скиатос остана далеч зад нас.

Не след дълго доближихме бреговете на Скопелос. На корабчето имаше уредба, по която през целия път съобщаваха интересни факти за местата, които виждахме и посещавахме - на гръцки, английски и италиански език. Английският на гърците е една интересна тема, но за това може би някой друг път... Та Скопелос е най-големият от групата на Спорадите. Той е много по-стръмен и има по-малко плажове от Скиатос, като повечето от тях са каменисти. Има и няколко хубави. На Скопелос е снимана основната част от мюзикъла с Мерил Стрийп "Мамма миа". В лятното кино в Скиатос през вечер го прожектираха :-) Първото нещо, което видяхме като забележителност на Скопелос, беше свързано именно с филма - църквата, в която се състоя венчавката.

Църквичката е на върха на една скала насред морето, до нея се стига по вита стълба и предполагам, че гледката от църквата към блестящото безбрежно море е фантастична. Как да не пожелае човек да се ожени на такова място?! То прелива от романтика и красота... Нямам думи, мястото е магично. Определено добре са го избрали за филма.

Попътувахме още малко и достигнахме основния град на острова.

До известна степен той прилича на Скиатос. Но като слязохме на брега и го разгледахме, установихме някои разлики. Скопелос беше дори още по-колоритен от Скиатос, а жегата - почти нетърпима.

Бяхме в приказка! Бели къщички, сини тераски и прозорчета и навсякъде цветя, цветя, лимонови дръвчета, цветя и пак цветя.

Скоро се качихме отново на корабчето и потеглихме към третия остров. Скопелос остана зад нас.

Минахме през морски парк - резерват, в който се срещат делфини и тюлени монах, но ние нямахме късмет да ги видим.

Следващият остров и наша спирка беше Алонисос. Остров Алонисос е свързан митологически и исторически и с бащата на Ахил - Пелей, с Филип Македонски, който през 4 в пр.н.е. е водил нееднократно битки с Атина за него, с византийците, които построяват крепостта Хора и с венецианците, които също издигат крепост, завладявайки острова през 1207г.

Под водите на острова има множество интересни потънали кораби и потънали руини на градове. Част от самия остров също потъва преди много време при силно земетресение, след което остават само островчета и една канара, наречена Псатура.

Една от най-оживените части на острова е пристанище Патитири. То се намира в красив залив, ограден от бели, покрити с борове скали. По малкото крайбрежие са разположени таверни, кафенета и хотели.

С автобус ни закараха до Стария град, навремето пиратско селище. Гледките от върха на острова са зашеметяващи!

При цялата тази красота, наистина бях много тъжна, когато напуснахме острова.

Следващата спирка беше на един плаж на Скопелос. Плажът не беше лощ, но беше толкова горещо, че ние се отправихме към първата таверна, хапнахме, пийнахме и се насладихме пълноценно на гледката.

После - корабчето и отново на нашето островче.

Ако можете - отидете и вижте сами! Няма да съжалявате! Надявам се, че снимките са достатъчно доказателство.