Български истории

В един леко облачен неделен ден през август, събрахме багажа и потеглихме на топло. Този път не към Гърция, но горе-долу в същата посока. Крайна цел беше село Дъбница. Едва ли сте го чували или пък знаете къде се намира. И аз не знаех точно ;-)
Подведени за пореден път от навигацията, удължихме пътя с няколко часа. До Велинград всичко беше нормално. Във Велинград - грандиозни ремонти. Е, избори идват... за другия сезон градът ще бъде с оправени улици и градинки. Но догодина. След Велинград започна тесен живописен планински път, по който ние бяхме сякаш единствената кола. Всичко беше добре до момента, в който трябваше да тръгнем по един път без асфалт, издълбан от камионите с изсечени дърва до степен, че се бяха образуваи кратери, частично пълни с вода от дъжда предишните дни. Е, той фордът е всъдеходен, ама чак пък толкоз! Помъчихме се малко, на мен душата ми се набра, почти изскочи от напрежение. Добре, че видяхме един дядо да го питаме дали ще излезем скоро на асфалтов път. Дядото беше помак, та мен хич не ме отрази за човек, ама нейсе, поне ни упъти човекът. Оказа се, че нямаме шанс, така че се върнахме обратно и отпрашихме към Сърница и Доспат, с което удължихме пътя с около час и половина. Язовир Доспат си е достатъчна атракция, но уморени и гладни не успяхме да му отделим подобаващо внимание. От Доспат до Дъбница вече едва гледах. Най-накрая достигнахме малко след 7 вечерта заветната цел! Хотелчето се оказа доста приятно (СПА хотел Ивелия), имаше си СПА център, който така и не видяхме, басейн и страхотен ресторант. През почивните дни имало певица, която била много добра, та се изсипвал бая народ да се весели. Слава богу, пропуснахме това удоволстиве! Вечеряхме и се хоризонтирахме.
На другия ден дилемата беше накъде да хванем. Решихме да разгледаме района, да спим пак в този хотел, пък на другия ден ще го мислим пак.
Според жената на рецепцията, наблизо имало хубав манастир, който бил като умалено копие на Рилския. Аз не бях чувала да е чак толкова известен, но имахме време, отидохме да го видим. Става дума за Хаджидимовския манастир.

Пред църквата имаше окачена информация, че земята около манастира е заграбена от някакъв местен дерибей, за да строи хотел. Ние помислихме, че става дума за постройките около манастира, които вдигаха по цял ден, но се оказа, че това е хотелът под манастира. Цялата история ми се видя много ненормална, в манастира правят хотел, пък в същото време събират подписи срещу вдигането на хотел в близост до манастира. Както и да е, поредната грозна история за пари и власт...
В двора на манастира имаше вековен чинар - ограден като беседка, с пейки, да поседне човек на сянка. Щеше да е приятно, ако не беше шумът от строежа на хотелската част на манастира.

Ето и едно цвете от градината в манастира, за разведряване на обстановката, че пак се разстроих.

От там отидохме да пием фрапе в Гоце Делчев, да си оправим настроението.

Поразходихме се по центъра.

Потеглихме към Делчево за обяд и разходка. От доста време си мечтаех да видя това българско село, особено след посещението ни в Лещен и Ковачевица. И ето, най-после стигнахме и до там :-)
Първо седнахме да обядваме в едно заведение. Гледката към Гоце Делчев отвисоко с облачетата над града беше изумителна!

В тази обстановка хапнахме вкусно и превкусно.

След хубавия обяд, тръгнахме да разгледаме селото. Едно истинско българско село, с типичните къщи, в полите на Пирин планина. С измиращо население, като повечето български села. Като цялата ни държава.

Всички хора, които срещнахме, бяха много дружелюбни и разговорливи, виждаше се, че им се говори. Поговорихме си с една баба. Според мен беше над 80-годишна, съжалявам, че не я питахме на колко години е. Та бабата каза, че били останали около 43-44 жители, повечет баби, защото "дедовете" били поизмрели. "Моят дедо", казва, "хич не искаше да умира. Като му правиха опрецията в София, надяваше се да поживее още. Ама на, така било писано. Иначе имам аз и внучки, и правнуци, ама в София са, чедо, далеко." Питахме я колко често ги вижда, а тя каза: "Е, идват, идват, по празници като има или като съм болна, надяват се да умра, да се оттърват от мене, ама не става..." Стана ми много мъчно за жената и в същото време, тя изглеждаше толкова доволна и щастлива. Нали тайната на щастието била в това, не колко и какво имаш, а да си доволен от това, което имаш. Е, явно там, високо в планината, хората са открили истината за живота и смъртта и се радват на това, което имат, докато и тях все още ги има на тоя свят...

Това не можах да не го заснема - возилата на миналото и на настоящето. А какво ли ще ни донесе бъдещето?

От Делчево тръгват няколко туристически маршрута, но ние твърде късно се озовахме там, така че това ще остане за друг път.
На връщане минахме през градския парк на Гоце Делчев, който всъщност е много хубав. Има голям фонтан, езерце, фитнес уреди, детска площадка, няколко заведения, вело алеи, стадионът на ФК Пирин също се намира в този парк. Абе, много успокояващо и зареждащо местенце.

На другия ден ходихме в Долен - друго българско село, културно-исторически резерват. Къщите в селото са в типичния стар стил, който много обичам, но голяма част от тях са вече разрушени или в процес на разрушаване.
Селото е основано около 1460 година, след падането на България под турско робство. Основната забележителност на Долен е старата църква "Св. Никола". Турците не позволявали на жителите на селото да си построят църква. В средата на 17 век местен чорбаджия решил да прибегне до хитрост. Заровил икона в близост до селото и разказал, че имал сън и че наблизо има чудодейна икона. След много увещания, най-накрая убедили турците да му пзволят да копаят. И хоп - изненада! Намерили заровената от дядо Коста икона. Турците нали са суеверни, не могли да отрекат, че това е знамение, и така позволили на местните жители да си построят църква. Църквата е съборена от земетресение след години и отново издигната след това. През 1939 година над главния вход е пристроена камбанария с часовник. Камбаните са лети 7 пъти, докато се получи идеалният звук, чийто звън ехти в радиус от 8 километра.
Отвън църквата е реновирана, вътре вървят частични ремонти, но стенописите са уникали. Така или иначе, въпреки нуждата от реставрация, църквата е много въздействаща.
Вижте няколко снимки от село Долен, оцеляло по време на робството, но загиващо в наши дни.

Едно от могото умиращи села в една умираща страна... Страна със славно минало, с невзрачно настояще и кой знае дали с някакво бъдеще. Малко съм песимисточно настроена, но ми се насъбра. Изливащата се помия в морето ни, изсичането на горите ни, съсипването на планините ни и дори на камъните в тях - за материал за строителството... след турските и помашки села, кипящи от живот за разлика от умиращите български такива... Не мога да бъда оптимист за бъдещето на тази страна! Нашата родна страна...
Затова нека видим последните останки българщина, докато още има какво да се види. Че с всяка изминала година изборът става все по-малък, все по-беден, все по-безнадежден!